Уважаеми колеги,
Настоящият
практически наръчник представлява кратко систематизирано изложение на
гражданския процес на Република България, така както е уреден във все още
действащия Граждански процесуален кодекс /в сила от 1951 г./ Макар и приемането
на нов ГПК да е непосредствено предстоящо, в съществената си част дадените
практически напътствия ще запазят актуалността си, доколкото философията и
логиката на процеса няма да претърпят промени.
Автор на прегледа е съдия Красимир Влахов от
Софийския градски съд. В правораздавателната система е от м.януари 1996 г.,
когато е назначен за младши съдия в СГС. От м.октомври 1997 г. е съдия в
Софийския районен съд, в периода м.ноември 2001 г.- м.декември 2003 г. е
заместник-председател на СРС и ръководител на неговата Гражданска колегия. От
м.декември 2003 г. е съдия в СГС, Гражданска колегия. От 01.01.2005 г. и
понастоящем е постоянен преподавател в Националния институт на правосъдието по
гражданско право и процес. Хоноруван преподавател по гражданско право в СУ
“Св.Климент Охридски”. Член на Съюза на учените в България. Член на УС на Съюза
на съдиите в България.
Материалът
представя накратко процедурата, по която се разглеждат гражданско-правните
спорове в Република България, при спазване на заложената в ГПК логическа
последователност на различните процесуални действия. Разгледани са основните
понятия на гражданския процес, като тяхното съдържание е представено със
стремеж за яснота и достъпност, без да се прави компромис с прецизността на
юридическата терминология. Акцентът на изложението попада върху исковия
граждански процес, по реда на който се разглеждат споровете между правните
субекти, тъй като именно този процес представлява същината на
правораздавателната дейност на гражданския съд. Разгледани са обаче и някои
специални, неискови производства, които са широко застъпени в практиката и
представляват особен интерес - производството за обезпечаване на исковете и за
издаване на изпълнителен лист.
Към
електронния вариант на изданието е
приложен кратък терминологичен речник, който, без да претендира за пълнота, включва
най-популярните в практиката норми. Всяка дума от речника препраща към основния
текст на изложението, което позволява подробно запознаване с всяко интересуващо
Ви понятие в контекста на цялостното му значение.
Наръчникът
е структуриран съобразно предвидената в ГПК логика и последователност на
понятията и действията в процеса.
В
Част първа са представени принципите
на гражданския процес, структурата на гражданските съдилища в Република
България и видовете граждански дела.
Част втора е посветена на самото
разглеждане на гражданското дело от момента на постъпването му до постановяване
на съдебното решение.
Разглеждане на делата е Трета част. Тя включва:
- Образуване на гражданско дело;
- Действия на съда след подаване на исковата молба;
- Редовност на исковата молба;
- Проверка по чл. 25 ГПК;
- Разпореждания и определения на съда;
- Процесуална и материална легитимация;
- Вписване на исковата молба;
- Подсъдност;
- Цена на иска;
- Подготовка на делото за първото съдебно заседание;
- Призоваване;
- Първо съдебно заседание;
- Действия на съда по изясняване исканията и твърденията на
страните;
- Съдебна спогодба;
- Съдебен протокол;
- Продължаване на срокове;
- Възстановяване на срокове
- Отмяна на определенията от същия съд.
Част четвърта обхваща
доказателствата. Тук са включени:
предмет и тежест на доказване, служебно начало в процеса. Подробно са
разгледани писмените доказателства и свидетелските показания; оглед и
експертизи.
Част пета разглежда
решаване на делото.
Усложненията в процеса са включени в Шеста част. Тук са:
- Другарство в процеса;
- Трето лице-помагач;
- Обратен иск;
- Обективно съединяване на искове;
- Насрещен иск;
- Инцидентен установителен иск;
- Главно встъпване;
- Изменение на иска.
В Седма част са
представени спиране и прекратяване на делото.
Инстанционният контрол в Осма част обхваща въззивното и касационното производства; реда за
обжалване на определенията и разпорежданията; както и жалбите за бавност и
отмяна на влезлите в сила решения.
Последната, Девета
част е Особени производства. Тук са намерили място безпечаването на иска и
производството по издаване на изпълнителен лист.
Желаем ви успешно и приятно ползване на наръчника!
ГРАЖДАНСКИ ПРОЦЕС
ЧАСТ ПЪРВА: ВЪВЕДЕНИЕ
Те, от своя
страна са регламентирани в материалното гражданско право, което включва гражданското,
търговското, трудовото и семейното право. Материалното право е източник на
правата, които се защитават по реда на процесуалното право, така например
правото на собственост като съдържание и основание за възникване е уредено в
Закона за собствеността, докато редът за неговата защита е регламентиран в ГПК.
Иначе казано гражданският процес е процедурата, към която трябва да се обърнат
титулярите на материалните права, когато последните се нуждаят от защита.
Нормативната уредба на гражданските права се съдържа в множество закони /Закон
за задълженията и договорите, Търговски закон, Закон за собствеността, Закон за
наследството, Семеен кодекс, Кодекс за застраховането и много други/. Никой от
тях обаче не е достатъчно изчерпателен сам по себе си. Така например, уредбата
не семейните отношения не се изчерпва със Семейния кодекс, а включва и други
закони- Закон за закрила на детето, Закон за защита срешу домашното насилие и
др., уредбата на търговските отношения включва, освен Търговския закон, и
Кодекса за застраховането, Кодекса на търговското корабоплаване, Закон за
кооперациите, Закон за автомобилните превози и др.
Гражданският
процес, за разлика от материалното гражданско право, е уреден в един нормативен
акт-
Действащият
Граждански процесуален кодекс /ГПК/ е в сила от 1952 г. и отменя приетият през
1930 г. Закон за гражданското съдопроизводство. В периода след 1989 г. ГПК е
изменян и допълван 33 /тридесет и три пъти/, което, съвсем естествено, не
допринася за устойчивостта на гражданското съдопроизводство. Освен в ГПК,
отделни процесуални норми имат се съдържат в множество други закони и
подзаконови нормативни актове- Закон за адвокатурата, Закон за правната помощ,
Закон за съдебната власт, Закон за местните данъци и такси, Закон за
международния търговски арбитраж, Закон за гражданската регистрация, Закон за
закрила на детето, Правилник за вписванията, Наредба за заплащането на правната
помощ, Правилник за съдебната администрация в районните, окръжните, военните и
апелативните съдилища, Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите,
събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби, Министерство на
правосъдието и Агенцията по вписванията и много други. Процесуални норми се
съдържат и в нормативни актове, които поначало са изцяло материалноправни- като
Семейният кодекс или Закона за задълженията и договорите. От друга страна, в
самия ГПК има разпоредби, които по съществото си са материалноправни, тъй като
представляват източник на граждански права и задължения. Така например,
материалноправна е нормата на чл.3 ГПК, която предвижда заплащане на
обезщетение при недобросъвестно упражняване на материални права, както и
нормите на чл.64-69 ГПК, уреждащи отговорността на страните за разноски в
процеса.
Разграничаването
на процесуалните от материалните норми е съществено от гледна точка на техните
последици.
За разлика
от процесуалните норми,
Друга
съществена разлика между двата вида норми е свързана с действието им във
времето. По правило материалните норми не притежават т.нар. “обратна сила”. Те
се прилагат
По
изключение законодателят може да придаде обратно действие на един материален
закон - като предвиди изрично, че същият се прилага и за заварени правоотношения.
При процесуалните норми важи точно
обратният принцип
- поначало имат обратно действие /прилагат се и за
производства, образувани преди влизането им в сила/, но е възможно с нарочна норма да
се предвиди обратното- приложимост само за производствата, които ще бъдат
образувани занапред.
При
осъществяване на правораздавателната си дейност съдилищата са обвързани, освен
от закона, и от задължителните тълкувателни решения на Върховния касационен съд
/чл.86, ал.2 ЗСВ/. Такива се издават, когато се констатира неправилна или
противоречива съдебна практика по прилагане на дадена норма. С тълкувателното
решение се дават задължителни разяснения за това, как да се прилага законът
занапред и по този начин практиката по него се уеднаквява. Предложение за
издаване на тълкувателно решение може да се прави от Министъра на правосъдието,
Председателят на ВКС или Главния прокурор.
Граждански
процес изобщо няма- според вида на търсената защита говорим за исков, изпълнителен
и обезпечителен процес.
От исковите
производства следва да се разграничават
Такива
производства например са: производство по допускане на осиновяване,
производство за промяна на име, производство за даване на разрешение за
извършване на разпоредителни действия с имуществото на непълнолетни лица.
Решението, с което молбата за издаване на охранителния акт се уважава, не
подлежи на обжалване /чл.431, ал.1 ГПК/.
Органът,
който осъществява изпълнителният процес, е държавният или частен съдебен
изпълнител. По отношение на неговите действия съдът има само контролни функции
- Окръжният съд се произнася по жалбите срещу неправилните действия на съдебния
изпълнител или срещу отказа му да извърши поискано изпълнително действие.
- това са
мерките, които осигуряват възможността ищецът да реализира в действителност
правото, което ще му бъде признато със съдебното решение. Необходимостта от
налагане на такива мерки е свързана с опасността в хода на процеса ответникът
да извърши такива действия, които биха осуетили удовлетворяването на ищеца /например
да продаде имуществото си и с това да попречи на неговата продан като способ за
събиране вземането на ищеца/. Обезпечителните мерки се допускат от съда, който
разглежда делото, но в повечето случаи се изпълняват от друг орган. Съдебният
изпълнител извършва действията по налагане на запорите върху движими вещи и
вземания на ответника, а съдията по вписванията - действията по налагане на
възбраните върху недвижими имоти.
ЧАСТ ВТОРА: ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ
- Принцип на законността - прогласен е в чл.4, ал.1 от
Конституцията, според който Република България е правова държава и се управлява
според Конституцията и законите на страната. В областта на гражданското
правораздаване този принцип означава, че всяко действие на съда и на страните
по делото следва да е съобразено с изискванията на процесуалния закон /ГПК и
другите закони, съдържащи процесуални норми/, както и в решението си съдът
трябва да приложи съответният материален закон точно и според действителния му
смисъл. За да се обезпечи приложението на този принцип, законодателството
предвижда някои важни гаранции: независимостта на съда /чл.117, ал.2 КРБ, чл.12
ГПК/, възможността за обжалване на съдебните актове и отмяна на влезлите в сила
решения, забраната за злоупотреба с процесуални права /чл.3 ГПК/.
Предметът
на съдебното произнасяне и участниците в процеса също се определят по волята на
търсещото защита лице - съдът се произнася само за това, което е поискано, и по
отношение на този, срещу когото е потърсена защита. Недопустимо е също така
съдът да се произнася въз основа на факти, на които страните не са се позовали.
Диспозитивното начало означава също така, че съдът дължи защита дотогава,
докогато това се иска- при направено изявление за оттегляне или отказ от иска,
направено от ищеца, делото следва да се прекрати. Същевременно обаче, за да се
гарантира правото на защита пред съд, предварителен отказ от иск или от жалба е
недействителен, т.е. никой не може да се откаже от това си право преди да има
образувано дело. Валидният отказ трябва да се направи само пред съда по вече
образувано производство. Диспозитивното начало не намира приложение в
охранителните производства - тук липсва насрещна страна, която да прави
възражения и представя доказателства. В тези производства съдът е длъжен по
своя инициатива да събира доказателства и да взема предвид факти, които не са
посочени от молителя /чл.427 ГПК/.
След промените в ГПК от
1997 г. за съда отпадна задължението да подпомага и напътства страните при
упражняване на процесуалните им права и попълването на делото с доказателства,
което беше съществена проявна форма на служебното начало дотогава. Като
изключение от този принцип, ТР № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, т.10 предвижда, че
допускането на експертиза, оглед на вещ или имот и освидетелстване на лице може
да се извърши не само по искане на страната, но и служебно от съда.
Състезателното начало се проявява най-вече в исковия процес, който се
развива между спорещи страни, и съответно е изключено в едностранните съдебни
производства, каквито са охранителните. Състезателното начало означава, че:
всяка страна трябва да е уведомена за исканията на противната страна; всяка
страна има право да представя доказателства в подкрепа на своите искания и
възражения; всяка страна следва да е уведомена по съответния ред за съдебните
заседания по делото и за подлежащите на обжалване съдебни актове; всяка страна
има право да атакува /в рамките на инстанционното разглеждане на спора/
порочните актове на съда. Гаранции за правото на участие на страната в
производството са: изискването на първото заседание ответникът да получи
преписи от исковата молба и доказателствата /чл.102 ГПК/; всяка страна да е
призована най-малко 7 дни преди съдебното заседание /чл.41, ал.5 ГПК/; в
отсъствие на ответника искът да бъде изменян само с писмена молба, препис от
която му се връчва; изискването за връчване на препис от жалбата на противната
страна и пр.
- Принцип
за равенство на страните - изразява се в признаването от закона на равни
процесуални права на страните, с което им се осигуряват равни възможности за
защита на материалните им права. Така например всяка страна има право да
участва в производството лично или чрез представител, право да ангажира
доказателства, да подава жалби срещу подлежащите на обжалване актове на съда и
пр.
- Принцип
за дирене на истината - с ограничаването на служебното начало в процеса през
1997 г., за съда съществува задължението да изгради вътрешното си убеждение
само въз основа на фактите, на които страните са се позовали и за които са
ангажирани доказателства. Това е т.нар.
В този смисъл формалната
истина не винаги съответства на обективната истина. Независимо от това, и в
действащия ГПК са предвидени механизми, посредством които до голяма степен се
осигурява разкриването на действителното фактическо положение по спора. Така
например, чл.3 ГПК забранява злоупотребата с процесуални права - включително
позоваването на несъществуващи факти и съзнателното укриване на известни на
страната факти. Разпоредбата на чл.127, ал.2 ГПК предвижда, че съдът взема
предвид признанието на ответника с оглед на всички данни по делото, т.е. съдът
не е обвързан да приеме за съществуващ факта, който ответникът признава, ако по
делото са събрани доказателства в противен смисъл. Както и в наказателния
процес, така и в гражданския свидетелите и вещите лица нямат право да лъжат и
носят наказателна отговорност съгласно чл.290 и 291 НК.
ІІ. СИСТЕМА НА ГРАЖДАНСКИТЕ СЪДИЛИЩА
Гражданското
правосъдие се осъществява от Върховния касационен съд, апелативните, окръжните
и районните съдилища. Това са държавните съдилища, на които е поверена
държавната правораздавателна функция. По изключение е допустимо и правосъдие,
осъществявано от недържавни органи- арбитражите, чиято компетентност се
основава на общото съгласие на спорещите страни.
Всеки съд е
самостоятелно юридическо лице на държавна издръжка. В този смисъл следва да се
разграничава съда като обикновен правен субект /в това си качество съдът е
работодател, възложител на обществени поръчки и пр./ и правораздавателен орган.
Седалище на
съда е населеното място, в което се намира самият съд и където се извършват
процесуалните действия по делата.
Седалищата
и районите на съдилищата /без ВКС и ВАС, чиято компетентност обхваща цялата
страна/ се определят от Висшия съдебен съвет.
Системата
на правораздаване /не само гражданско, а и изобщо е изградена на принципа на
инстанционността. По правило съдопроизводството е триинстанционно- включва
производство пред първа, въззивна и касационна инстанция /чл.15, ал.1 ЗСВ/.
Районният съд е винаги първоинстанционен. Негова въззивна инстанция е
съответният Окръжен съд, а касационна инстанция- ВКС. Когато първа инстанция по
делото е Окръжен съд, въззивна инстанция е Апелативният съд, а касационна- ВКС.
Това означава, че по различните граждански дела Окръжният съд може да действа
като първа или като въззивна инстанция, докато районните съдилища са винаги
първоинстанционни, а апелативните- въззивни.
/например
делата за установяване и оспорване на произход, за поставяне под запрещение,
делата с цена на иска над 10 000 лв./. От друга
страна, не всички дела подлежат на триинстанционно разглеждане- има и такива,
по които втора и последна инстанция са въззивните съдилища /напр. делата по
искове за издръжка, искове за развод, парични искове с цена до 5 000 лв., искове за трудово
възнаграждение и др./. Решенията, които подлежат на касационен контрол пред
ВКС, са посочени в чл.218а и 218б ГПК.
Първоинстанционните
граждански съдилища /районни и окръжни/ действат в състав от един съдия.
Въззивните съдилища /окръжни и апелативни/, както и ВКС заседават в състав от
трима съдии. С реформата в ГПК от 1997 г. отпадна участието на съдебни
заседатели при разглеждане на граждански спорове.
Като
помощен съдебен орган се явява съдебният секретар /протоколист/. Това е
длъжностно лице, което не участва в самото решаване на делото, а има
удостоверителна функция - отразява в съдебния протокол извършените в
заседанието процесуални действия на съда и страните. Съдебният секретар се
отстранява от участие в делото на същите основания, които се отнасят и до
съдията.
Възможността
за отвод на членовете на съдебния състав и на секретаря е важна гаранция за
независимостта и безпристрастността на съда. Основанията за отвод са посочени в
чл.12 ГПК /родствена връзка със страна или неин повереник, участие в делото
като свидетел, вещо лице или пълномощник, заинтересуваност от изхода на делото
и др./. При наличие на някое от тези основания съответното лице е длъжно само
да се отстрани от делото. Ако не го направи, отводът ме може да се поиска от
съответната заинтересувана страна или прокурора /в случай, че участва в
делото/.
III. ГРАЖДАНСКИ ДЕЛА
Според чл.6,
ал.1 ГПК, на съдилищата са
всички
граждански дела с изключение на тези, които по силата на специални закони са
предоставени за разрешаване на други органи. Това означава, че съдът е длъжен
да разгледа всяка отправена до него молба за защита на накърнено гражданско
право, стига с това да не навлиза в сферата на компетентност на друг орган, до
когото следва да се адресира молбата. Така например не съдът е компетентен да
се произнесе по искане за възстановяване собствеността върху земеделска земя
или гора - компетентният държавен орган е съответната Общинска служба по
земеделие и гори. Не съдът, а работодателят
е компетентен да наложи дисциплинарно наказание на допуснал нарушение работник
или служител. При извършено отчуждаване на недвижим имот не съдът, а
съответният административен орган е длъжен да определи обезщетение, и пр. От
друга страна, не всяка молба, която ангажира компетентността на съда, е
основание да се образува гражданско дело - ако се иска отменяване на
административен акт, се образува административно дело, което се разглежда по
специалния ред, предвиден в Закона за административното производство /ГПК се
прилага само за неуредените в него въпроси/.
Гражданските
дела, съобразно вида на исковете, са три вида - дела по установителни,
осъдителни и конститутивни искове.
- например
да се установи, че ищецът е собственик на даден имот, ако ответникът оспорва
това /положителен установителен иск/.
Предмет на установителния иск могат да бъдат всякакви права, както и факти /но
само в предвидените от закона случаи/. Целта на защитата, преследвана с
установителния иск, е да се внесе яснота и определеност в отношенията между
страните, така че между тях да не се стига до по-остри форми на
противопоставяне. Установителният иск може да бъде и отрицателен - да се иска установяване, че ответникът не разполага с
някакво право по отношение на ищеца /например, че ищецът не дължи на ответника
някаква парична сума/.
Правен
интерес от предявяване на установителен иск съществува само в случай, че
накърненото материално право не може да бъде защитено чрез осъдителен или
конститутивен иск Така например, ако
ответникът владее имота на ишеца, установителен иск за собственост е недопустим
- налице е интерес от предявяване на осъдителен иск по чл.108 ЗС, с който се
поиска собствеността на ищеца да бъде призната, като се осъди ответникът да
предаде имота.
При
определяне на родовата подсъдност на установителните искове за парични вземания
е от значение интереса /размера на вземането/, а не вида на търсената защита -
т.е. всички положителни и отрицателни установителни искове за съществуване
/несъществуване/ на парични вземания се подчиняват на общите правила за
подсъдността. Ако вземането, предмет на установяването, е в размер над 10 000 лв., компетентен като първа
инстанция е Окръжен съд.
При установителни
искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и движими вещи
компетентен като първа инстанция е винаги Районен съд, независимо от цената на
иска /чл.80, ал.1, б.”б” ГПК/.
Специална
категория установителни искове са исковете
за установяване нищожност на съдебно решение. Едно съдебно решение е
нищожно в следните хипотези:
- когато
решението е подписано от лице, неучаствало в съдебния състав, пред който са
проведени устните състезания;
- когато
липсват мотиви в писмен вид;
- когато не
е обявено в книгата за откритите заседания;
- когато не
е подписано;
- когато е
постановено от незаконен състав /напр. с участието на съдия от друг съд или на
младши съдия, който не е преминал задължителното 6-месечно обучение в
Националния институт на правосъдието / т.3
от ТР № 2/26.05.05 г., ГТК на ВКС/.
Искът за
установяване на нищожност е неоценяем и родовата му подсъдност е общата -
компетентен като първа инстанция е РС независимо от размера на интереса,
предмет на решението, чиято нищожност се претендира.
/да му
заплати дължимата сума или да му предаде вещ или имот/.
Тези искове
са допустими само в изрично предвидените от закона случаи, защото поначало
съдът не е компетентен да се намесва в отношенията между правните субекти и да
внася промени в тях.
Принципът
е, че всички осъдителни и установителни претенции относно граждански права са
подведомствени на съдилищата, които са длъжни да ги разгледат /разбира се, при
наличие на правен интерес от защитата/.
Не са
подведомствени на съда: установителни искове за факти извън изрично
предвидените от закона случаи /допустими са искове за установяване на трудов
стаж, трудова злополука, произход, истиност или неистинност на документи,
престъпно обстоятелство/, искове, насочени към намеса в граждански
правоотношения извън изрично уредените в закона случаи /например производството
за разпределяне ползването на съсобствен имот по чл.32, ал.2 ЗС/.
Обобщение: компетентността на съда по
молби за защита на гражданска права не е универсална - при установителните и
осъдителни претенции същата е ограничена от компетентността на други органи,
предоставена им със специални закони, а при конститутивните искове е обусловена
от изричното им уреждане като основания за образуване на производства пред съд.
ЧАСТ ТРЕТА: РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛАТА
Всяка искова
молба се завежда в служба “Регистратура”, която приема и регистрира входящата
кореспонденция. За целта се води входящ дневник /на хартиен и/или електронен
носител/. Съдържанието му е уредено в чл.18, ал.2 от Правилника за съдебната
администрация /ПСА/.
По принцип
датата на завеждане на исковата молба в регистратурата определя датата на
предявяване на иска. Тази дата е меродавна при преценка за спазване на срока за
предявяване на претенцията, определяне на компетентния съд /определя се
съобразно закона, действал към датата на предявяване на иска/, дължимата
държавна такса, началния момент, от който се присъжда законна лихва върху
главницата /ако е поискана такава/ и пр.
Забележка: има разлика между датата на
завеждане на исковата молба и датата на образуване на делото. Второто е чисто
техническо действие, при което исковата молба получава № на гражданско дело и
се разпределя на докладчик. Това предполага по принцип да е събрана дължимата
държавна такса и да е извършено вписване на исковата молба /ако подлежи на
вписване/ - по смисъла на чл.26 и 27 от Правилника за съдебната администрация в
районните, окръжните, военните и апелативните съдилища /ПСА/, отстраняването на нередовността
на исковата молба предхожда образуването на гражданско дело. В отделните съдилища
практиката обаче е различна- възможно е исковата молба веднага да се образува в
дело, като съдията-докладчик даде указания за отстраняване на нередовностите.
Исковата
молба може да е подадена по пощата. В този случай датата на подаването й е тази
на пощенското клеймо, поставено от съответния пощенски клон, откъдето е
изпратена молбата. Затова в тези случаи чл.23, ал.2 ПСА изисква да се запази
пощенския плик, като върху първата страница на исковата молба се запише номерът
на обратната разписка или датата на пощенското клеймо с означение, че са
получени по пощата. Ако е ползван куриер, прилагат се общите правила - датата
на предявяване на иска е датата на входиране на исковата молба в регистратурата
на съда.
В
регистратурата могат да се подават и молби по вече образувани дела. Същите
незабавно следва да се предадат в деловодството и да се приложат към делото.
Забележка: съдът не следва да се произнася
по молба, върху която не е удостоверено, че е заведена в регистратурата
/практиката допуска молби по делата да се подават и в служба “Деловодство”/.
Това е така, защото само заведената молба отразява окончателната воля на
молителя /иначе е възможно една написана, но неподадена молба да се подаде от
друг, без авторът й да е взел решение в този смисъл/.
IІ. ДЕЙСТВИЯ НА СЪДА СЛЕД
ПОДАВАНЕ НА ИСКОВАТА МОЛБА
1.
Проверява се дали изобщо е налице
В ГПК няма механизъм,
при който един несъдебен орган да изпрати на съд молба поради
неподведомственост. Разпоредбата на чл.93, ал.1 ГПК урежда изпращане на дело по
компетентност от един съд на друг, но не и от орган извън системата на
съдилищата. Това не означава, че една искова молба не може да е погрешно
адресирана /напр. на пощенския плик/ или получена - тогава ще се изпрати на
съда, стига да представлява искане за защита, отправено до него като адресат.
Например, ако прокуратурата изпрати на съда сигнал за извършено престъпление,
към което е приложено Постановление за отказ да се образува предварително
производство, не е налице искова молба за заплащане на обезщетение за описаните
в сигнала вреди, тъй като липсва адресирано до съда искане в този смисъл.
2. Проверява
се дали искането, макар и отправено до съда, ангажира правораздавателната
компетентност на съдилищата изобщо /например дали е налице компетентост на
друг, несъдебен орган, искане да се установи факт извън изрично уредените от
закона случаи, непредвиден в закона конститутивен иск и пр./.
3. Определя
се вида на иска, което от своя страна обуславя родовата и местната подсъдност,
размера на държавната такса, необходимостта от вписване на исковата молба,
надлежните страни, съдържанието на редовната искова молба.
4. Проверява се допустимостта на иска -
т.нар.”процесуални предпоставки”, обуславящи правото на иск. Тук се включва
проверката: - Дали искът е предявен в
рамките на предвидения в закона
Такъв е
например иска за възстановяване на нарушено владение, който се предявява в
6-месечен срок от нарушението. - По този ред се проверява също така и дали по конкретния
спор вече е налице влязло в сила решение, предявяван ли е вече такъв иск
/според чл.95 ГПК производството по заведения повторно иск се прекратява/. - Има ли интерес ищецът да води такъв иск /интерес липсва,
ако законът предвижда друг ред за защита/ и т.н.
Ако искът е недопустим,
съдът постановява определение, с което прекратява производството.
5. След
проверката за допустимост, съдът извършва проверка на редовността на исковата
молба - т.е. проверка дали нейното съдържание е съобразено с изискванията на
чл.98 ГПК /посочване имената и адресите на страните, ЕГН на ищеца, фактите, на
които се основава претенцията, в какво се изразява самото искане/, както и дали
са налице посочените в чл.99 ГПК приложения към исковата молба /пълномощно, ако
е подадена от пълномощник, документ за платена държавна такса, преписи от
исковата молба и доказателствата за ответника/. Ако исковата молба е нередовна,
до ищеца се изпраща съобщение в 7-дневен срок /или по-дълъг, определен от съда
срок/, да отстрани нередовността. Ако указанията не бъдат изпълнени, исковата
молба се връща, което има значението на прекратяване на производството. Ако
нередовностите се отстранят, съдът насрочва делото в съдебно заседание, но
преди това разпорежда вписване на исковата молба, ако същата е от категорията
искови молби, подлежащи на вписване.
III. РЕДОВНОСТ НА ИСКОВАТА МОЛБА
1. Изисквания за редовност на исковата молба
За да е
редовна исковата молба, в нея най-общо следва да е посочено: от кого, срещу
кого, до кого, въз основа на какво и за какво се предявява. Отделно следва да
са изпълнени изискванията за посочване на:
- адреси на
страните,
- ЕГН на
ищеца,
- когато е необходимо
да са представени доказателства за
- документ
за платена държавна такса,
- преписи
от исковата молба,
-
доказателствата за ответниците /без доказателството за правосубектност/.
Не е нужно
в исковата молба да се сочи правна квалификация на иска - същата се определя
служебно от съда въз основа на фактическите твърдения и естеството на
искането. Не може въз основа на нея да
правим изводи за вида на иска, ако не е ясен. Не е нужно отделно да се сочи
цената на иска, независимо от формалното изискване на чл.98, ал.1, б.”в” ГПК-
цената на иска се определя от съда съобразно вида и предмета на претенцията.
Няма формални изисквания за формулиране на исковата претенция. Трябва обаче да
са ясни фактите, на които се основава иска, както и в какво се изразява самото
искане.
Искането,
отправено до съда, подлежи на разумно тълкуване с оглед изложените фактически
твърдения, въз основа на които се извежда интереса от определена защита.
Например, ако се иска разваляне на дарение поради недаване на издръжка,
очевидно е, че претенцията е за отмяна на дарението и е ненужно обездвижване на
исковата молба с цел прецизно формулиране на петитума /искането/ от страна на
ищеца. Също така, ако в една искова молба за собственост върху недвижим имот се
иска да се признае за нищожен и нотариалния акт на ответника, несъмнено е, че
по същество това е претенция и за отмяна на нотариалния акт по реда на чл.431,
ал.2 ГПК като законна последица от решаване на спора за материално право. В
случая е безпредметно даване на указания по чл.100 ГПК на това основание. Ако
такова искане е направено в искова молба, в която са посочени твърдения за
нищожност на договора, сключен с нотариалния акт, то тогава искането следва да
се тълкува като претенция за признаване нищожността на самата сделка, а не на
нотариалния акт.
Обобщение: исковата молба следва да се тълкува
така, както се тълкува един договор. Не може да се иска от търсещия защита да
формулира юридически издържани изявления, тъй като това би ограничило
конституционното му право на съдебна защита.
При всички
случаи обаче петитумът на исковата молба трябва логически да следва от
изложените фактически твърдения. В противен случай, при логическо
несъответствие между обстоятелствена част и петитум, исковата молба следва да
се остави без движение като нередовна. Например не може да се иска осъждане на
ответника да плати парична сума, ако не са изложени твърдения, че я дължи на
ищеца на точно определено основание, или осъждане да предаде владението на
имот, без да се твърди, че ищецът е владелец или собственик на определено
основание.
Когато
искът е предявен срещу няколко ответници, трябва да е ясно по какъв начин са
съединени претенциите срещу тях /освен ако от естеството на спора е очевидно,
че те отговарят по един иск - например за установяване нищожността на договора,
по който са страна/. Това поначало се отнася за паричните искове - когато се
претендира една сума, но срещу няколко лица. Ако не е уточнено, на ищеца следва
да се дадат указания да заяви в какво съотношение се намират субективно
съединените претенции срещу ответниците.Възможностите са:
- разделност - като посочи сумата, която
претендира от всеки ответник поотделно,
- солидарно - като посочи основанието, освен
ако е очевидно - например съпричиняване на
- с исковата молба са
предявени няколко иска, като единият от тях е главен и разглеждането на
останалите е поставено в зависимост от изхода на главния/. В молбата се
посочват главен и евентуален ответник /ответници/.
При искане
за солидарно осъждане на ответниците върху сумата се дължи една държавна такса,
а при евентуално - отделна такса за всеки евентуален иск. Алтернативно
съединяване е недопустимо- това би означавало исковата молба да няма определен
петитум.
Посочването
на правната норма, на която се основава претенцията, не е елемент от
редовността на исковата молба. Ищецът не е длъжен да сочи правна квалификация
на иска си, а ако е дал такава, същата не обвързва съда. Основание на иска е не
правната квалификация на искането, а фактите, от които то произтича. Ищецът е
длъжен да ги посочи на основание чл.98, ал.1, б.”г” ГПК.
Основание
на иска
При
определяне вида на иска съдът изхожда от твърденията и исканията, обективирани
в исковата молба, а не от дадената от ищеца правна квалификация на спора.
Квалификацията се определя служебно от съда. Правното основание, т.е. фактите,
на които се основава претенцията, се посочва от ищеца /чл.98, ал.1, б.”г”
ГПК/. Посочването на тези факти е
изискване за редовност на исковата молба и липсата им се преодолява по реда на
чл.100 ГПК- чрез оставяне на исковата молба “без движение” с указания до ищеца
да отстрани нередовността в 7-дневен срок от съобщението.
Обобщение: ищецът не е длъжен да посочва
правната норма, на която основава искането си - достатъчно е да посочи фактите,
от които произтича претенцията му, а квилифицирането на спора е изключително
правомощие на съда.
2. Указания за отстраняване нередовността на
исковата молба
Указанията
по чл.100 ГПК следва да са ясни и конкретни, като на ищеца се съобщят
последиците от тяхното неизпълнение - връщане на исковата молба. Когато
указанията са по-дълги или подробни, препоръчително е на ищеца да се изпрати
копие от разпореждането на съда, като това се отрази в призовката
/възпроизвеждането на указанията в самата призовка би ги направило неясни или
непълни/.
Срокът по
чл.100 ГПК е законен, но не решителен. Същият може да бъде продължен по реда на
чл.36 ГПК, като ищецът подаде молба в този смисъл преди изтичането му. В
молбата следва да се посочат уважителни причини, с оглед на които указанията не
могат да бъдат изпълнени в дадения от съда 7-дневен срок /напр. неизготвяне на
данъчната оценка на имота от общинската администрация или заболяване/. Разбира
се, няма пречка с разпореждането си по чл.100 ГПК съдът по своя преценка да
даде на ищеца не 7-дневен, а по-дълъг срок за отстраняване нередовността на
исковата молба. Това е наложително, особено когато изпълнението на указанията
предполага съдействие от страна на администрацията /например снабдяване с удостоверение
за данъчна оценка, удостоверение за актуално състояние, за постоянен адрес на
ответника и пр./, тъй като в тези случаи спазването на 7-дневния срок е
практически невъзможно.
Подаването
на молба за издаване на съдебно удостоверение, необходимо за изпълнение на
указанията, не спира срока по чл.100 ГПК, нито обвързва съда да го продължи,
щом това не е изрично поискано /независимо, че обикновено у ищеца е налице
субективната увереност именно в този смисъл/. Няма пречка обаче в този случай
съдът служебно да измени определението си по чл.100 ГПК, като определи на ищеца
по-дълъг срок за изпълнение на указанията. Това определение подлежи на отделно
съобщаване, като новият срок тече от датата на съобщението.
Ако исковата
молба е оставена без движение с указание да се представи документ за платена
държавна такса, ищецът може, вместо да внесе таксата, да поиска от съда да го
освободи от това задължение /разбира се, искането може да е направено и в
самата искова молба/. Хипотезите, в които не се дължи държавна такса, са
посочени в чл.63, ал.1 ГПК /например не дължат такса инвалидите, ищците по дела
за издръжка, лицата в тежко материално положение и пр./. Подаването на молба за
освобождаване от такса по реда на чл.63, ал.1, б.”б” ГПК /от лице, което не
разполага с достатъчно средства/ в течение на срока е пречка за връщане на
исковата молба, дори и искането да е неоснователно /защото освобождаването от
държавна такса по смисъла на закона е алтернатива на нейното внасяне/. Затова,
дори и молбата да се остави без уважение, съдът не следва да връща исковата
молба поради неизпълнение на указанията, а да определи на ищеца нов срок за
това, който ще тече от датата на съобщението. Разбира се, възможно е ищецът да
бъде освободен само частично от внасяне на държавна такса - тогава със същото
определение съдът ще му укаже в определен срок да представи доказателство за
внасяне на разликата до пълния дължим размер. Определението на съда, с което се
отказва, изцяло или отчасти, освобождаване от държавна такса, може да се
обжалва от ищеца с частна жалба.
Забележка: освобождаването на ищеца от
заплащане на държавна такса се отнася само до това задължение, но не и за
бъдещите такси, които ще дължи в процеса /например за въззивно обжалване/. За
тях следва да се иска ново освобождаване. По принцип по този ред ищецът се
освобождава само от първоначална такса, но няма пречка да поиска да бъде
освободен и от разноските, които ще направи в процеса /за вещи лица и
свидетели/ и ако това искане бъде уважено, тези разноски се заплащат от бюджета
на съда /чл.63, ал.2 ГПК/. Ако искът бъде уважен, тези суми се възлагат в
тежест на ответника с решението /по сметка на съда/, а ако бъде отхвърлен -
остават в тежест на бюджета. Абсолютно недопустимо е ищецът, освободен от такси
и разноски, да бъде осъден да ги заплати на съда, ако искът му бъде отхвърлен.
Непредставянето
на писмени доказателства с исковата молба не е нередовност по смисъла на чл.100
ГПК, а има отношение само към доказването на иска.
Ако призовката
до ответника на посочения в исковата молба адрес се върне в цялост с
отбелязване, че лицето не се намира на адреса, исковата молба се оставя без
движение с указание до ищеца за посочване адрес на ответника. Ако обаче на
първоначалния адрес са били дадени сведения за адрес, на който ответникът може
да бъде намерен /вкл.служебен адрес/, макар и този адрес да не е посочен от
ищеца, безпредметно е обездвижването на исковата молба - призовката следва
направо да се изпрати на този адрес. Аналогично, не следва да се оставя без
движение исковата молба, ако адресът на ответника се установява от
доказателствата по делото /напр. посочен е в негово писмо или в договора между
страните/, както и ако е общоизвестен /когато ответник е държавен орган или
орган на местно самоуправление/.
Ако в
исковата молба не е посочен адрес на ищеца /или адресът е непълен или
несъществуващ/, оставя се без движение на основание чл.100, ал.1 във връзка с
чл.98, ал.1, б.”б” ГПК с указания за посочване на адрес в 7-дневен срок.
Указанията се дават от деловодителя в обявление, което се поставя на
определеното за целта място в съда, като върху него се посочва датата, на която
е поставено. След изтичане на 7 дни се сваля от таблото и се докладва заедно с
делото на съдията, който постановява разпореждане за връщане. Ако призовката до
ищеца с указанията по чл.100 ГПК се върне от посочения в исковата молба адрес в
цялост с отбелязване, че лицето не се намира там, редът е по чл.51, ал.2 ГПК -
призовката се прилага към делото и се смята за връчена.
За да са
пълни, указанията за внасяне на държавна такса трябва да посочват по сметка на
кой съд следва да се внесе сумата, точния й размер, както и задължението за
представяне на вносния документ.
Ако
указанията по чл.100 ГПК са изпълнени, но след срока, исковата молба не следва
да се връща. На основание чл.40 ГПК съдът може да вземе предвид и процесуално
действие, извършено след определения срок. За да се върне исковата молба, е
необходимо указанията да не са били изпълнени както в рамките на срока, така и
към датата на постановяване на разпореждането за връщане.
IV. ПРОВЕРКА ПО чл. 25 ГПК
По силата
на тази разпоредба, съдът следи служебно за процесуална правоспособност и
дееспособност на страните, за законна представителна власт и такава по
пълномощие. Тази проверка следва да се извърши заедно с проверката за редовност
на исковата молба по чл.100 ГПК, а не отделно, за да се избегне
последователното даване на различни указания на ищеца.
Малолетният
е правоспособен, но не е дееспособен, тъй като не може да действа разумно,
поради което се представлява в правния живот от своите родители. Ако искът е
предявен от малолетен, съдът следва служебно да издири родителите и да им даде
указания да потвърдят действията по подаване на молбата. По същия начин се
процедира, когато искът е предявен от ограничено дееспособно лице. Макар и
рядко, е възможно искът да е предявен срещу несъществуващо физическо лице. Това
може да се установи посредством събраните по делото данни за адреса на
ответника /от ГРАО, МРРБ, МВР/, ако от тях е видно, че лице с посочените имена
и ЕГН не съществува - тогава производството направо се прекратява, при което
даването на указания по чл.25, ал.2 ГПК е безпредметно.
Ако се
установи, че исковата молба е насочена срещу ответник, починал преди
завеждането й, делото се прекратява. По същия начин се постъпва и когато
исковата молба е подписана от ищец, починал преди завеждането й. Разпоредбата
на чл.120 ГПК, според която на мястото на починалата страна встъпват нейните
правоприемници, в тези случаи не намира приложение. Тази разпоредба предполага
смърт на страната в хода на процеса, а не преди това, тъй като тогава изобщо не
е налице надлежно възникнало процесуално правоотношение.
Правосубектността на страните - юридически
лица по принцип подлежи на установяване, освен ако следва от закона /напр.
общини, министерства, други ведомства, агенции, съдилища, прокуратура на РБ и
пр./. Когато страна е държавен орган, следва да се има предвид, че не винаги
държавните органи са юридически лица, макар и да притежават административна
правосубектност по делата за обжалване на актовете им. Така например общинският
съвет не е юридическо лице и не може да е страна по гражданско дело -
юридическата личност е общината /чл.14 ЗМСМА/.
Ако страна
е търговско дружество, кооперация или сдружение с идеална цел, по реда на
чл.25, ал.2 ГПК следва да се изиска доказателство за правосубектност /решение
за регистрация или удостоверение от регистърния съд/. По принцип
удостоверенията, издадени от “Информацонно обслужване” ЕАД, не доказват
правосубектност, тъй като по съществото си са частни документи, притежаващи
само формална доказателствена сила по чл.144 ГПК.
По реда на
чл.25 ГПК следва да бъде прекратено и производство, образувано по искова молба,
подписана от пълномощник, ако се установи неистинност на пълномощното /по
принцип с графологична експертиза/ и ищецът не потвърди изрично извършеното от
негово име без представителна власт действие по предявяване на иска. Дори и да
се установи неистиннност на пълномощното, делото не следва направо да се
прекратява. На основание чл.42, ал.2 във
връзка с чл.44 Закон за задълженията и договорите /ЗЗД/ на лицето, от чието име
е подадена исковата молба без представителна власт, следва да се предостави
възможност да потвърди това действие. За целта му се изпраща призовка, а ако
адресът му е неизвестен - поставя се съобщение на определеното за това място.
V. РАЗПОРЕЖДАНИЯ И
ОПРЕДЕЛЕНИЯ НА СЪДА.
Исковата
молба се оставя без движение и се връща с разпореждане.
Ако въззивен съд констатира нередовност на исковата молба, оставя я без
движение с определение, като при
неизпълнение постановява решение, с
което обезсилва първоинстанционното решение и прекратява производството /ТР № 2/2004 г., ОСГК и ТК/. Когато
делото се прекратява /поради недопустимост, неподсъдност, оттегляне или отказ
от иска и пр./ съдебният акт е определение.
Принцип: по всички процедурни въпроси, които не са
свързани с решаването на спора по същество, съдът се произнася с определение. В
предвидените от закона случаи произнасянето по съществото на молбата, въз
основа на която е образувано производството, също се извършва с определение
/чл.244 ГПК, чл.309 ГПК, отказ за издаване на заповед по чл.126ж ГПК/. С
определение се спира и прекратява производството, допускат се и се събират
доказателства, извършва се произнасяне по молба за освобождаване от държавна
такса, възобновява се спряно производство, дава се ход на делото и на устните
състезания, налагат се санкции и пр. Според чл.75 и 106 ГПК председателят дава
еднолични разпореждания за поддържане реда в съдебно заседание, но налагането
на самата глоба е колективен акт на съдебния състав и се извършва с
определение.
Разпореждане
се постановява по въпроси, които се решават еднолично от председателя на
състава или докладчика /вкл. когато съставът е едноличен/. С разпореждане се
оставя без движение и се връща исковата
молба, насрочва се съдебно заседание /въззивният съд насрочва с определението
си по чл.205 ГПК, ако има доказателствени искания/, постановява се връчване на
преписи и се изпраща делото на горната инстанция за произнасяне.
Понякога се
налага съдът едновременно да постанови определение /напр. за прекратяване на
делото по отношение на единия ответник поради недопустимост/ и разпореждане /за
отстраняване нередовността на исковата молба по отношение на другия ответник/.
По съображения за икономия не се постановяват два акта, а един - определение.
Забележка: връщането на исковата молба не
следва да се схваща във физическия му смисъл - тя не се изпраща на ищеца, а
остава по делото, което се архивира.
При връщане
на исковата молба държавната такса не се връща - тя се дължи за предявяване на
искането, а не за разглеждането му.
VI. ПРОЦЕСУАЛНА И
МАТЕРИАЛНА ЛЕГИТИМАЦИЯ.
Например
при
Тук
процесуално легитимиран да подаде исковата молба е твърдящият собствеността си.
Дали в действителност тези факти са налице, е въпрос на материална легитимация
на страните, която се установява от събраните по делото доказателства.
VII. ВПИСВАНЕ НА ИСКОВАТА
МОЛБА
На вписване в Службата по вписванията подлежат само някои искови молби, посочени в чл.114 от Закона за собствено